Тази събота се събудих с болка в сърцето.

Да, голямото ми и добро , влюбчиво сърце, за което всички  вие знаете. 

Та, събудих се в 11, хапнах, разходихме се с Симона по задръстените и неравни софийски улици с колата, посетихме 3 магазина и множество дупки и неусетно дойде вечерта. Тя настъпи с осезаемо увеличаване на болката и аз се зарових в нета да проучвам „болка & сърце“ в гугъла.

Не ми хареса прочетеното, установих че имам едновременно инфаркт, инсулт, вродена недостатъчност и ми остават няколко минути до края.

Напих се по случая, пуснах си  Ейси Диси, почетох малко книга, и легнах унасяйки се.

Събудих се в полунощ с  затруднено дишане и тежест в сърдечната област и да си призная, доста се уплаших, скочих в колата и се отправих към любимата ми спешна болница - ИСУЛ.

Красива е София през нощта, няма ги десетките хиляди, щуращи се по тротоарите хора, неизброимото количество мръсни и димящи автомобили, мръсните цигани и псевдопросяците, неприятните, дебеловрати, институционализирани до герои престъпници, подкупните полицаи.

Подухва свеж ветрец, тъмнината скрива грозните фасади и мръсотията, срещаш щастливи, пияни и надрусани млади хора, няма и помен от напрежението и стреса.

 Влязох припряно в ИСУЛ съобщих за проблема си на дежурната сестра и  зачаках смирено пред спешния кардиологичен кабинет.

Не чаках дълго, скоро пред мен се изправи едър, добре обръснат и гледан мъж с скъп златен часовник на ръката и доста неприветливо запита:

- Ти ли си с проблем, къде ти е направлението. Дай го!

- Нямам – плахо отговорих аз, усетих болки и идвам направо при вас.

- Тогава не си за тук - отвърна още по неприветливо той.

- Кой въобще ти е казал че си болен. Няма да те приема, освен ако не си платиш.

Усетих каква му е дребната и загадъчно пошла душа и се натъжих и изнервих.

- Значи няма как да ме прегледате в спешен кабинет, освен ако нямам направление или достатъчно пари, но няма как да имам направление през нощта и когато идвам направо тук, така че независимо от състоянието ми няма да ме прегледате, ако нямам средства, така ли? И колко струва милосърдието ви?

- 40 лева - каза той и се поусмихна очаквателно.

- ОК, имам ги , но в никакъв случай няма да ги дам на такъв като теб - с равен и леден глас  отвърнах аз и усмивката му замръзна по дебелото лице.

В този момент и аз замръзнах на място и си спомних... Пред очите ми преминаха, като ярка светлина, мъките и  трагедиите на хора, които са били тук, хора които са страдали и не са намирали лечение...

На девойката, при оперирането на чийто сливици е възникнал кръвоизлив и е била оставена така, цяла нощ, на стареца, докаран със  счупен крак и оставен в шокова зала сам, с болката си часове, докато сестрата, събира комплект инструменти от цялата болница. На човека с остър перитонит, когото санитарката отказва да закара в операционната, защото асансьора не работи...

-Радвам се,че се срещаме, докторе - казах аз и му набих силен шут в слабините.

Той се приведе и аз с все сила срещнах лицето му с коляно, а после го изритах в бъбреците, и го оставих да се гърчи сам и безпомощен на пода.

Отворих бензиновата си запалка и го полях по дрехите, после си запалих с последните капки, цигара и я хвърлих върху него.

Огънят бавно пълзеше по бялата му престилка докато той стенеше и се гърчеше,  погледах го с интерес известно време, после излязох бавно от самотния коридор, слязох от самотния и празен етаж, стигнах до изхода и казах на охранителя:

-Знаеш ли че от горе, от прозорците, видях една пияна и гола наркоманка да лежи в храстите, ей там, на трийсетина  метра.

На човечеца му светнаха очите и се запъти, уж небрежно в показаната от мен посока, излязох бавно след него, обърнах се, погледнах просветащите в червено прозорци на коридора на кардиологичния етаж, после бавно се запътих към колата си, аз Петър, изпитващия хорски страдания.

А, да не забравя, сърдечната ми болка бе излекувана, оказа се че просто имам неврит, настинал съм от пустия любим мотор, моята слабост и болка. 

Установи го един лекар, който дори не ми поиска пари, затова и му дадох.